Памет за Пеньо Пенев - Спомен от Димитровград, май 1969 - Ружа Велчева
Спомен от Димитровград, май 1969 година
...Същата година, 1969-а, два месеца по-късно, в Димитровград, стоях пред гроба на друг трагичен български поет и сълзите ми попиваха в черната земя.
Месец май беше наситен с емоции и срещи. Първо в Трявна станах първият носител на наградата за поезия на името на Петко и Пенчо Славейкови за стихотворението “Разговор със страха”. На следващия ден участвахме в голямото литературно четене в Севлиево, посветено на 10 години от смъртта на Пеньо Пенев и на другия ден заминахме за Димитровград – от Габрово аз, Борис Данков и Емил Розин и от Севлиево – Димитър Васин и Пеньо Донев Пенев. С командировки за три дни от Съвета за култура.
Държавните институции бяха решили да платят огромна индулгенция, дано Бог им опрости греха спрямо Пеньо Пенев!...
Поети от цяла България, литератутни критици и светила от София – солидна група от Съюза на българските писатели… Приятели и почитатели, изследователи и палачи на Пеньо…
Стаи в хотела за всички гости, тежка вечеря с много хвалебствия за мъртвия вече поет и също толкова премълчани вини и предателства… Футболен мач между димитровградски поети и редактори и отбора на Съюза с центърнападател Любен Георгиев!?… Грандозно литературно четене… Всичко с перфектна организация по отмяната на слънчевото затъмнение. Шикозен телевизионен екип – да заснеме преместването на костите на Пеньо от мочурливия гроб в края на гробището в мемориална гробница в парка на града…
Всичко в мен се бунтуваше. До прясно разровения гроб със скръбно лице и трагична поза стоеше жената на поета. Същата, която предния ден, преди фаталната нощ, си беше отишла със сина им Владимир, оставяйки му в празния студен дом само едно бездушно изречение…
И каква луда надпревара кой да копае гроба на поета!... Нали остава документирано на лента, в историята!
Толкова е неумолима и жестока природата с крехките ни, тленни тела! От човека Пеньо Пенев в мочурливата земя бяха оцелели само черепът, бедрените кости и… белият найлонов колан на панталоните му…
Аз и Емил Розин плачехме като деца, Борката се опитваше да се държи мъжки, но и неговите очи бяха червени… През сълзите чувах гласа на оператора: “Задръж така (един от поредните доброволци беше извадил черепа ), сега погледни насам… Застанете до гроба…гледайте сега надолу…”
Минаващите наблизо товарни влакове протяжно надуваха свирките… Скоро плисна проливен дъжд… България плачеше за своя поет.
Вечерта, след литературното четене в Културния дом, една пъстра група приятели и почитатели на Пеньо Пенев, се събрахме в Клуба на културните дейци. Под неговия портрет на стената рецитирахме, плакахме, пихме… И над нас се носеше гласът му: “Тъжен залез кърви над гората като прясно отворена рана… Извървяна е тя, извървяна…”
Ние, младоците, слушахме разказите на тези, които са имали щастието да са негови приятели. Сред нас бяха достолепният Усин Керим и Митко Иванов, моят добър приятел от Варна Тодор Ризников, габровската ни група и момчетата от Севлиево… Димитровградски поети и много други, чиито имена се губят във времето…
Рано сутринта с Емо и Борката направихме импровизирано литературно четене на пиацата на таксиметровите шофьори. Техните ръкопляскания и искрени овации ни бяха по-скъпи от правителствена награда.
Потеглихме с такси обратно за Габрово. Малко преди да заизкачваме Балкана, Емил помоли да спрем на гробището в с. Розино – там е погребана майка му. Със свито сърце слушахме отдалеко воплите на Емил.
Емил Розин преминава през годините с широка моряшка стъпка и вечно младо сърце… Не позволи на несгодите, загубите и предателствата да състарят сърцето му, да ограбят момчешката му усмивка, да угасят морето в очите му…
Емо, приятелю, не сме се виждали години, само чета в пресата за новите ти книги и юбилеите ти. Търкалят се годините. И аз вече побелявам, но те нося в сърцето си такъв, какъвто те помня от онези три паметни дни в началото на май 1969 година.
Преживяното в Димитровград остави в душата ми белег за цял живот. Научи ме да ценя и обичам честните, странните и талантливите хора, докато са живи :
Сега е жив, сега го наградете
със дума, с цвете, със усмивка,
че във земята крехките поети
умират дважди от преструвки!
Ружа Велчева, откъс от „Любовни досиета“-ИК ФАБЕР, 2003 г.
