Писма до Димитров - първа част

I.

Най-често в редакцията изпращат писма англичани. Те са истински майстори в епистоларния жанр. Във всеки брой на многоколонния , калейдоскапичния, невъзмутимия, известния от векове вестник „Таймс“ вие можете да намерите цяла страница, изпълнена с най-неочаквани разнообразни мисли и чувства на читателите. Викарият на някаква си Кауфордска църква съобщава на редактора за своя сполучлив опит при отглеждането на зюмбюли или йерусалимски артишок. Полковник от запаса напомня за забравената 175-а годишнина на ловния клуб, чийто член той е вече от 47 години. Някоя си мис от Йоркшир обръща внимание на съдбата на племето Ням-Ням, незнаещо досега истинската вяря. А някоя си лейди от Ланкашир препоръчва на всички читателки да не пият на гладен стомах кафе. Всички тези писма от първата до последната дума са съставени по строга форма, започвайки от любезното обръщение към редактора и завършвайки с гордото наимевование на имението, замъка или дома, откъдето е изпратено писмото.

В последно време ми се наложи да се занимавам много с писма, получени в редакциите на нашите съветски вестници от всички краища на нашата страна. Не може да се каже, че тези писма са написани по всички канони. Английските викарии пишат изящно и гладко. Аз обаче съм уверен, че в количествено отношение и при разнообразието на сюжетите нашите писма по нищо не отстъпват на онези „писма до редактора“ на в. „Таймс“. Особено любопитни са писмата на една многобройна категория читатели, която обикновено се обръща към редактора на „Правда“ или „Известия“ така: „Чичо редактор“. Или „Скъпи чичко редактор“. Или „Скъпи чичо автор“. Не е трудно да се досетите, че читателите, които наричат редактора „чичо“, ... по своята възраст могат да бъдат негови племенници. И действително в края на всяко писмо стоят числата 8, 10, 12 или 13 и те означават възрастта на кореспондента.

II.

През тази година [1934] на нас ни провървя: на два пъти ни се предостави случай да се научи „от първа ръка“ с какво живеят децата на нашия Съветски Съюз, за какво мислят, към какво се стремят. Ще попитате: кое е сложното при реализирането на подобна задача.

Поразпитайте първите срещнати ученици: как живеят, какво правят, какво четат – и вие веднага ще разберете какви са. Така обикновено мислят хората с дългогодишен жизнен опит и... къса памет. Възрастните често забравят, че и самите те някога са били деца и че не им било толкова лесно да се доверят на първия, който ги разпитва. За това, да заговори детето с вас с пълен глас, искрено, смело, без да се притеснява нито от радостта си, нито от своите огорчения – така, както разговаря със своя приятел - вие трябва или да сте завоювали неговото доверие, или по някакъв особен начин да му сте се харесали: дотолкова да сте му се харесали, че то да се е влюбило до уши във вас.

Двамина през тази година постигнаха у нашите деца и едното, и другото. Двамината предизвикаха у хиляди ученици, пионери и даже деца от детските градини голям, сериозен разговор, който да бъде чут по целия Съюз и дори и зад неговите граници. Тези хора са Максим Горки и Георги Димитров.

III.

Кореспонденцията на децата с Горки вече е публикувана. А за това какво те са писали на Георги Димитров, до днес малко се знае. Иска ми се да запозная читателите с тези писма, защото в тях, както и в писмата, получени от Горки, се чува неподправеният глас на нашите съветски деца.

На Горки децата подробно са писали за това, което четат или искат да прочетат. А също така разказват за себе си, за своя бит, за своите желания и трудности.

А на Димитров децата пишат по една тема – за него самия, за неговия революционен подвиг, за това, че се радват на неговото пребиваване в СССР. Но и в тези писма се прокрадват мисли и факти, по които може да се разгадае характерът на кореспондента, да си представиш неговото село, град или градче, неговите родители и приятели, да почувстваш 12-годишната му смелост. 

IV.

Почти във всяко писмо има няколко думи-обръщения към редактора или редакцията: „Много моля да напечатате това писмо, а ако не можете да го напечатате, то изпратете го по пощата, а ако не можете по пощата, то изпратете ми адрес, а аз сам ще го занеса“. Ето какви настойчиви кореспонденти бяха! Даже авторите на любовни писма не биха могли да се състезават с тях, с удоволствие биха взели ролята на собствени пощальони само и само да доставят писмото си точно в ръцете на адресата. Най-добре е за тези, които живеят в Москва. От някакъв си Болшой Сундири и от Гуляй-Поле няма как да донесеш писмото в столицата. Пък и по железницата не е толкова просто да го занесеш. „Аз не мога да пътувам за Москва – оплаква се 9-годишната Наталия Пушкина от град Горки – и аз не зная на кой влак да се кача.“ Всички автори на писмата обаче са уверени в това, че другарят Димитров знае „на какъв влак да се качи“ и смело го канят да дойде на гости у тях.

Канят го в Ленинград, в Кременчуг, в Архангелск, в Одеса, в Кривой Рог, в село Притикино, в Ойротия и в Красная Чувашия. Ако другарят Димитров приемеше всички тези покани, то щеше да му се наложи да загърби цялата си работа и да посвети близките три години от своя живот на пътешествия с параход, влак, автомобил, на коне, а някъде и пеша. „Елате ни на гости в град Минск, макар и само за няколко дни, ние всички искаме да ви видим – аз, и моят татко, и мама, и нашата помощничка Люся. Аз ходя в детска градина – групата на най-малките!“

Така пишат малчуганите. Тези, които са в 3. или 4. клас канят др. Димитров не само от името на своето семейство и помощничката Люся, а от името на цялото свое пионерско звено, от цялото си училище, от целия си град. И всеки има с какво да се похвали. „Чичо Димитров, ние бихме искали вие да дойдете при нас в Каммашстрой и да видите какъв завод е построен тук. За сега довиждане. Вова Краков, на 9 години.“ „Може ли да помолите другаря Димитров да дойде в Шатур и да поговори лично с нас. Ако е възможно, как може да стане това? Ние ще го заведем на нашата електростанция. Пионерите от втори отряд.“ „Чичо Димитров, пишете как живеете, какво правите и за всичко останало. Чичо Димитров, нашите пионери ви молят да дойдете в Гуляй-Поле, за да видите какво правим в нашето училище, как колхозите се подготвят за сеитбата, как работи нашият завод и всичко друго. Пионер Каменев.“ „Скъпи чичовци Димитров, Попов и Танев, елате при нас в Кривой Буд (Кривой Рог) за пускането на доменната пещ „Комсомолск“. Шура Шройфелд, на 8 год.“

По тези покани може отлично да се изучат строежите на първата и втората петилетка. Всички деца знаят наизуст с какво се гордеее техният град или колхоз. В едно писмо се споменава електростанция, в друго – нова доменна пещ, в трето – само инкубатор, където „се раждат и възпитават пиленца“. И където работи майката на пионерката Тася Хренова.

Само в няколко писма децата се опитват да привлекат другаря Димитров да предприеме пътуване не заради доменната пещ или нефтените фонтани, а с природните красоти. „Много ви моля да дойдете при нас в Киев. Градът ни е много красив, с много цветя и зеленина. По своите природни богатства Киев заема едно от първите места в СССР. При нас вие бихте ки починали. Чакам вашето пристигане. Лепя Хватов.“

Някога 7 града спорили за Омир. Георги Димитров може с пълно основание да каже, че за него спорят 77 града и 777 колхоза. Дори Болшой Сундир предявява права над него. „Ние молим да дойдете при нас в Красная Чувашия и да видите колко добре живеем и какви хубави пътища строим. Нашият Болшой сундирски райизпълком [районен изпълнителен комитет] награди Болшой Сундир с два леки автомобила за пътното строителство.“ Кой с каквото се гордее, а Болшой Сундир – с пътища! Четейки това писмо, може да си представите как всички сундирци – от най-малкия до най-големия – са се радвали истински в този ден, когато новият автомобил се понесъл за първи път по новото им шосе.

Само московчани и ленинградчани са убедени, че другарят Димитров и без техните указания знае всичко, което е забележителност в техните градове и затова пишат просто: „Нашият адрес е Ленинград, улица „Халтурин“, дом 4/1, кв. 30, втори етаж, вратата вдясно“ или „Елате у нас, много ми се иска лично да беседвам с вас. Аз съм ученик във 2. клас. На училище съм от 1 [13] до 5 [17]. Почивните дни са 5, 11, 17, 23, 29. Н. Полоцки, 9 год. (Москва)“. В един от тези дни – 5-и, 11-и или 17-и - другарят Полоцки, очевидно, ще чака другаря Димитров вкъщи. Но може ли др. Димитров да обходи всички московски и ленинградски квартири, в които през почивните дни го чакат пионери и ученици? Повечето от децата не са се замисляли по този въпрос. Само един делови младеж на 11 години написал в редакцията такова трезво и обстоятелствено писмо: „Молим ви, редакция, да ни устроите среща с другарите Димитров, Попов и Танев. Но ако не можете, напишете защо не можете. Някои дечица молят другаря Димитров да им гостува. Това е невъзможно, защото, ако отиде на всекиго в дома, може и да не му стигне животът. По-скоро ще умре, негли да посети всички. Вие, другари от редакцията, ни организирайте обща среща и я обявете чрез вестника. Ние всички ще се съберем. Драга редакция, постарай се!“

Следва... Към втора част

Самуил Маршак - Собрание сочинений в 8 томах. Т. 6. Москва: Художественная литература, 1971. с. 244-254. 

С благодарност за идеята и превода на Живодар Душков